И аз като всеки от вас в горещото лято се потапям в спомени за студените зимни дни, когато дишам по-добре, когато е бяло и красиво и обикновено очаквам прекрасния семеен празник Коледа. Това е един от парадоксите на човешката мисъл – винаги мечтаем за това, което нямаме, а когато го имаме не го оценяваме! В тази бягаща от реалността фантазия, спасяваща ме за миг от жегата, единствено лястовиците ми липсват. Мислейки си за зимата, за връзката между лястовиците и Африка, очите ми издават моята сантименталност, сензитивност към красотата и хармонията в отношенията между хората, а в душата ми звънва лиричната мелодия от песничката „Jingle bells” и топлите чувства за семейна свързаност, хармония и надежда. Защо ли?
Една много студена декемврийска утрин, както още работех в едно от министерствата и ходех на работа с градски транспорт, обикновено бързах за работа. Небето беше сиво от плътния килим облаци, преплели се сякаш завинаги над софийското небе. Хората в трамвая бяха мълчаливи, дистантни, вяли и намусени, както обичайно. Всеки бранеше територията си (около 0,50 квадратни метра транвайна площ), не даваше място на другия, независимо, че е чакал 40 минути при минусовите температури студ и се е качил с огромни усилия. Борбата за място в трамвая е интересна история. Тя е близка до сагата за оцеляване на Клифтън, описана в книгата на Джефри Арчър „Времето ще покаже”. Потапяйки се в непозната тълпа, натъпкана в трамвай № 7 през зимата, можеш да почувстваш всички психологични ефекти на анонимността – грубиянство, агресия, неконтролируема пошлост, емоционална нечистоплътност и най-вече заразяващото чувство за автономност на територия, необходимо ти за да оцелееш до следващата спирка.
Тази същата предколедна много студена декемврийска утрин се отказах да казвам „Благодаря” за отстъпената ми педя място или „Приятен ден” за дадената ми възможност да сляза на трамвайната спирка, а не да изхвърча от тълпата при отварянето на вратите. Нямах желание да мисля за смисъла от оскотяването на българина, от отчуждението, което ежедневно ни заразява. Не ми се мислеше и за трудните разговори в работата с вчерашен горчив привкус. Бях се отдала на монотонността, инерцията и безверието като повечето българи, пътуващи с градски транспорт. Задавах си единствено въпроса: „Това ли е моят живот – живот в трамвай, живот без социална правителствена политика, без ясна гражданска позиция, без сигурност за децата ми и мен самата?”
Силният трясък на отварящите се трамвайни врати, свистенето на трамвайните спирачки и внезапното ми връхлитане от внезапната спирачка върху човека пред мен, ме изскубнаха от философския ми унес и трябваше да сляза на спирката. Както обикновено беше валяло през нощта и трябваше да си преправям път между заледените участъци и преспите сняг пред умълчаната и тъжна сграда на българската култура. Часът беше 8 сутринта и в това все още спящо и неоживено място, от мен се очакваше бодро да препускам до работното си място. Да, но забавената ми походка, трудното ми придвижване и тъжните ми очи издаваха моята носталгия по пролетта, лястовиците и топлото време. Единствено студеният вятър се закачаше с мен и се опитваше, пощипвайки ме по бузите, ръцете и вледенявайки краката ми, да ми прошепне: Усмихни се, идва Коледа! Нямах сили даже да поканя тази мисъл, защото дните преди заплата са дни на интересни преживявания и творческа борба за „свързване на двата края”.
За да ме съживи, студеният вятър ми направи подарък – неочаквани позитивни емоции и прелестна гледка! Дочувах едва гласовете на майка и дете да пеят весело песничката „Jingle bells”. Помислих, че студа и отнесеността ми правят шега и не вярвах на очите си. Сред вдигащата се мъгла се появиха два силуета на тъмнокожа млада дама и малко момиченце с големи, живи и радостни очички. Пееха прекрасно на английски език, смееха се и подскачаха на припевите, а тена на едва показалите се извън шапките лица, доказваше принадлежността им към негроидната раса.
Помислих си, че съм попаднала в паралелен свят. Не беше възможно в собствената ми страна, в 8 часа сутринта моят народ да е толкова мрачен, сив, безжизнен и безизразен, а чужденците в същите условия – студ, социална политика и слаба гражданска позиция, да са оптимистични, позитивни, да общуват подкрепящо с децата си, да са енергични и да показват автентичните си позитивни емоции.
Взех си оптимизъм на заем!